naprikazki.com

Майка ми и до сега с благоговение си спомня за времето, когато тя е била малка и в една къща са живели тя и сетстрите й, родителите им, баба им и дори прабаба им. Смята, че така е най-добре и най-нормално. Дали защото е била малка, дали защото..

Аз.. много си я обичам, обаче понякога така мечтая да живеем отделно.. Обаче сърце не ми дава да й го кажа.

Как го чувствате вие, как трябва да бъде?

Ами какво мога да кажа?Ние у нас сме си три поколения и в много отношения си е предимство такова едно съжителство,но има и доста разнопосочни желания и мнения,които не винаги биват стиковани.Ама и от едно поколение да сме пак ще го има и този елемент на съжителството...

Severina написа:Майка ми и до сега с благоговение си спомня за времето, когато тя е била малка и в една къща са живели тя и сетстрите й, родителите им, баба им и дори прабаба им. Смята, че така е най-добре и най-нормално. Дали защото е била малка, дали защото..

Аз.. много си я обичам, обаче понякога така мечтая да живеем отделно.. Обаче сърце не ми дава да й го кажа.

Как го чувствате вие, как трябва да бъде?

Баба ми пък споменаваше, как под един покрив са живели няколко семейства, тя е била най-младата и най-новата булка в тази къща, точно за това са им отделили единствено свободно място до вратата, зад перденце. Първите три бебета на баба ми още в първите си месеци са починали от пневмониите, вратата постоянно се отваряла или се затваряла. След това са се изнесли в една къщурка и дечицата им вече са оживявали. Общо баба ми е родила 10 деца.
Под един покрив живеят, защото нямат финансовата възможност да живеят отделно. Който иска да е максимално близко до родителите си и има финансовата възможност, купуват два апартамента на един етаж или строят къща на поне два етажа.
За съжаление наблюдавам такава тенденция, че мъж или жена, които след 20 и нещо все си живеят с един от родителите си, все си остават самотни, без половинка.
Живеенето на няколко поколения под един покрив много или малко орязва самостоятелността на подрастващите, свободата да живееш така, както само ти си искаш. Често родителят обсебва детето си с което обърква живота му.
А и на една кухня две домакини... мани, не ми хвали... заврян зет - тоже...

Severina написа:Майка ми и до сега с благоговение си спомня за времето, когато тя е била малка и в една къща са живели тя и сетстрите й, родителите им, баба им и дори прабаба им. Смята, че така е най-добре и най-нормално. Дали защото е била малка, дали защото..

Аз.. много си я обичам, обаче понякога така мечтая да живеем отделно.. Обаче сърце не ми дава да й го кажа.

Как го чувствате вие, как трябва да бъде?

Всяка жаба да си знае гьола и кога да квака. Може да се събират по някакъв повод, да поквакат в общ гьол, но после кой от къде е...

И двете опции си имат предимства и недостатъци. Патриархалното общество ми се струваше съвсем очарователно, когато бях дете. Много по-късно дойде поривът към независимост. Имаше момент, когато бях истински потиснат от това, че не мога да бъда сам. Научих се обаче да репрезентирам себе си... Дори когато бях в стадия на най-голяма влюбеност и почти непрекъснати срещи с любовник (за когото и майка ми и баща ми знаеха, че ми е любовник), всичко беше съвсем безскандално и кротко. Сега например съм силно привързан, но и обвързан от възрастната ми майка. Не мога да я оставя и да не се грижа за нея. Аз съм и' единственият, а и тя (макар да има своите лоши моменти, както всеки човек) е изключително ненатрапчива и мила.

Не съм егоист (не се хваля), но съм егоцентричен, тоест бавно и с много търпение привиквам хората, с които живея, да спазват моя модел. Съпротива има само при крайно тъпите (с което не искам да кажа, че аз съм умен). Примирявам се с тази съпротива, не защото съм примирителен по природа, а защото следвам рационалното обяснение на нещата. Зная, че хората са щастливи по своему и с времето се научих да обичам онези, които си го заслужават. Не мразя останалите - просто се отстранявам и с това много ги облекчавам... Имам например племенник, който не може да ме гледа. Аз съм му един от най-неприятните роднини. Никога и с нищо не му досаждам. Той ми е нещо, като Божия благодат, защото благодарение на него свиквам с идеята, че съм противен на някои хора, но това не трябва да ме прави нито нещастен, нито груб към тях...

Тук сладуранката Джюси Ферери пее - "Стой мирно докато ти говоря, а после изчезвай!"

Хубаво е, че успяваш Сами да привикнеш хората, с които живееш с твоя модел. Аз обаче не съм успяла и.. не знам, до скоро не ми тежеше, но нещо напоследък почнах да се дразня, че ми се налага да живея по чужд модел. А ми се налага, защото.. ме е страх, че ще я нараня /майка ми/, ако настоя за нещо друго. Всъщност понякога става дума за съвсем дребни неща, обаче събрани накуп дразнят, и аз ставам кисела, и тя тъжна, и..

Нема да се нервиш!
Начи от как се помня - се под един покрив живеехме..
баба, дядо - на тте родителите,
чичо и леля - брат и сестра на тате,
лелятя женена - с братчетката и сопругът значи - това бе моето детство...
всичките заедно на масата...
а понякога идваха и баба и леля - на мама майката и сестрата..
и в същия апартамент две семейства под наем -
с тях също добри отношения, даже на масата често присядали, че като има гости, те като част от семейството..
с едните от тях и до сега поддържам приятелски отношения - т.е. с децата на едното семейство - сега каката е вече пенсионерка...

та на кратко - има един момент, в който ако не напуснеш семейно гнезденце - както Света го е написала - та ако не напуснеш - оставаш някак привързана - с именно обичта, грижата и прочие нещица...

А и като почнат болестите, ходенията по дофтори - край, свършИ напускането...

затова приветствам западняците..-
докато учи детето - ок, у дома..
после - къш навън.. да се справя само..
ми то и в природата е така - пиленцето за да излети - някои птици го изхвърлят от гнездото..

е, аз съм домошаресто пиле - още съм в гнездото на дядо, дето го е строил..

Severina написа:Майка ми и до сега с благоговение си спомня за времето, когато тя е била малка и в една къща са живели тя и сетстрите й, родителите им, баба им и дори прабаба им. Смята, че така е най-добре и най-нормално. Дали защото е била малка, дали защото..

Аз.. много си я обичам, обаче понякога така мечтая да живеем отделно.. Обаче сърце не ми дава да й го кажа.

Как го чувствате вие, как трябва да бъде?

Няма проблем да живеят няколко поколения в къща на 3-4 етажа, но ако са с отделен вход всеки. И поне декар двор..
Иначе съм против няколко поколения да обитават един апартамент, ако ще и 300 квадрата да е.
Едно време е било друго...бр...тръпки ме побиват, като си помисля какво й е било на най-младата снаха..
Сега, обаче, е нежелателно. По-далеч, за да са си по-мили..

Samo edna написа:Няма проблем да живеят няколко поколения в къща на 3-4 етажа, но ако са с отделен вход всеки. И поне декар двор..

Абе... на мен и това ми е прекалено близо. Много си ги обичам, но поне две пресечки трябва да ни делят. Поне две.
Не искам да чувам и да виждам някои неща, нито пък да ме чуват и виждат.

Да бе, да...